Прочетен: 1740 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 17.11.2010 14:04
Седя сама в стаята си, изпушила поредната цигара, и се чудя дали и за мен ще дойде този миг, когато ще се почувствам свободна и независима. Какво всъщност ме спира сама да разбия оковите си, а не да чакам мига, в който ще ме освободят? Бих изгубила всичко което сега имам, а то не е много...и се чудя дали изобщо държа на това? Никога не съм направила нещо с което да предизвикам подобно поведение към себе си, но се гувствам слаба, за да го отхвърля. Залагам на търпението си и надявам се то да бъде възнаградено.
Като дъщеря на властни родители, още от малка съм се научила да се примирявам, но в мен се възражда нова сила, при мисълта за която се опиянявам. Веднъж освободила се от влиянието им, няма да има нищо, което отново да ме накара да превия гръб и да се затворя в собсвения си измислен свят, даващ ми измамното чувство за сигурност. Винаги комплексът ми за малоценност ме е убеждавал, че не заслужавам нищо хубаво, но защо? Не бях способна да обичам, не бях способна да се боря...и все още живея в една студена черупка, която обаче вече е започнала да се пропуква.
На всички родители бих дала съвета да не разглезват децата си прекалено, но и да не си позволяват да ги превръщат в страхливи и мекушави, чрез прекалено строгото си поведение. Не е нужно страхът да бъде втълпяван, за да има контрол, защото тогава се губи всичкото доверие. Накарайте децата си да се чувстват обичани!
Трудно ми беше даосъзная себе си, да се огледам наоколо и да разбера, че светът може да бъде хубав. Няколко случки ме накараха да се замисля колко много от живота пропускам, заради страхът ми от сянката, която до сега ме е преследвала.
- една споделена любов, която така и не успях да осъществя, но която ме промени неузнаваемо.
- едно приятелство, което ме накара да вярвам в хората и което ми помогна да им се доверявам по-често.
Вярвам, че утрешният ден ще бъде по-добър. Слънцето ще изгрее, ще разтопи леда и ще стане по-топло. Но сега е вечер. Дали да спя до идването на деня или просто да отброявам времето заедно с часовника, възприемаща всяко цъкане на най-малката стрелка като камбанен звън, възвестяващ зората?
Христо Смирненски - Към висини
С оковани крила днес земята ни ражда,
оковани с неволя и делнични дни,
а гори сред душата ни вечната жажда
за простор, красота, висини.
Из града — тези улици шумни и сиви,
де живота безумно крещи,
на село — в тишината на буйните ниви —
нас опиват ни странни мечти.
Като звън на далечни, грамадни камбани,
като гръм на стихийни вълни,
свободата зове непрестанно сърца ни
към лазура на нови страни.
В миг крилата за полет безумен потрепнат,
в миг в очите искра заблести,
и акорди на музика странна зашепнат:
"Полети! Полети! Полети!"
Младостта запламти в многоцветни огньове,
младостта призовава часа —
тоя час на размах, на разбити окови,
тоя час озарен с чудеса.
А в пожара на тия копнежи сърдечни
свободата за пристъп звъни,
и отекват гърмовно простори далечни:
"Светлина! Красота! Висини!"
"Младеж", 9 юни 1922
